Архив за October 2007

Имаше едно време банка Биохим. Ползвал съм я почти десет години без особени забележки. За всички елементарни банкови операции, като теглене или внасяне на пари, нещата са безпроблемни. Дори преди няколко години отмениха задължителното писане на вносни бележки и цялата операция ставаше директно на касата, което си беше доста удобно. И така докато онлайн банкирането излезе на мода и хората решиха, че не не си заслужава да се размотават из банкови клонове и да висят на опашки, след като могат да си боравят със сметките директно чрез интернет.

Биохим никога не са имали онлайн банкиране. За техните клиенти тази възможност се откри едва след като се сляха с Булбанк и се образува новата Уникредит банка. Радостен, че най-сетне и моята банка е в крак с времето, реших да си активирам услугата.

Активирането е лесно – отиваш на Булбанк Онлайн и даваш заявка. Следва да отидеш в някой клон с личната си карта и там наистина да кажат, че това си ти. Ама как? Ама аз имам електронен подпис! Защо да се разкарвам? Да ама не става, излизаш в работно време като пич и отиваш да докажеш, че ти си ти. Там ти снимат личната карта, прилагаш към нея номера, който си получил при регистрирането и биваш уверен, че до няколко дена ще ти активират акаунта.

Няколко седмици по-късно страницата на Булбанк Онлайн твърди, че самоличността ми още не е потвърдена. Отивам в банката в първия удал ми се момент.

„Ама ние пуснахме вашата молба отдавна. Трябва всичко да е наред!“ – казва служителката.
„Да, ама не е наред. Още се водя като нелигитимирал се“ – отговарям аз
„Хм, странно, нещо се е объркало. До няколко дена ще е наред“ – ми обещават насреща.

Няколко дена по-късно все още нищо не е наред. Акаунтът продължава да не е активиран. Този път се обаждам директно на съпорта на Булбанк Онлайн и им обяснявам какъв е проблема. Странно, казват ми оттам, ще разучим и ще ви звъннем. На следващия ден вече бях с активиран акаунт. Трябваше им само няколко седмици за това.

Влизам аз в системата и почвам да цъкам. Намирам една много полезна опция – прати имейл при транзакция. Супер, казвам си аз, сега ще сложа да праща имейл всеки път, когато някой тегли от дебитната карта. Така, ако нещо някой ми я копира и пробва да тегли от Сингапур, ще знам веднага. Цъкам опцията и тегля кинти на следващия ден. Няма емайл. Плащам в магазин – пак няма емайл. Звъня на съпорта да питам дали аз нещо не пропускам. „Ми да, пращането на имейл не работи. Желаем Ви приятен ден“. Ако не друго, поне са учтиви.

Примирявам се, че няма как бързо да разбера, ако някой тегли кинти от моята дебитна карта от Аржентина да кажем и продължавам бодро да изследвам какво друго мога да правя с моите сметки онлайн. Веднага забелязвам, че една сметка липсва. Всички останали се виждат, но една я няма. И няма начин да си добавиш сметка. Звъня пак на съпорта и питам как става така, че да си добавя вече съществуваща сметка към онлайн системата. „Ами за целта отивате в най-близкия клон на банката и попълвате молба“. Моля? Всеки път, когато искам да си добавя, махна или да правя каквото и да било с коя да е от моите сметки, освен да превеждам пари по тях, аз трябва да се домъкна до някой от техните клонове и да подавам разни молби. Отивам за пореден път до клона и казвам, че искам да пусна молба към Булбанк Онлайн. „Ами не можем в момента да ви пуснем молба, защото принтера не работи и не можем да я разпечатаме. Елате утре или си разпечатайте молбата и елате да я пуснете“. И това в края на 2007-ма година. Какви молби, какви хартии, къде ви е онлайн банкирането?

И за капак на всичко, удоволствието да имаш активиран Булбанк Онлайн ти струва 6 (шест) лева месечно. И това за система, която не работи както трябва и в крайна сметка е спорно дали не ти отнема повече време, отколкото ти спестява.

Но перипетиите не свършват дотук. Искам да си изкарам кредитна карта Виза. Отивам в банката и там ми връчват едно тесте хартия за попълване. Вземам го аз и го връщам на следващия ден. Седмица по-късно звъня да питам какво е станало с картата. „Ами искането ви е одобрено от кредитния отдел. До седмица ще имате картата“. Супер, казвам си, ще разполагам с картата до края на месеца. Звъня седмица по-късно да питам какво става.

„Ами не знам какво става. Чакайте да звънна в кредитния отдел. Аха, току що сте одобрен. Ще имате картата до една седмица“.
„Ама как така?“, недоумявам аз, „Нали преди седмица ми казахте същото?“
„Ами не знам, тогава колежката беше болна“
„И значи трета поредна седмица не мога да си получа картата? Дайте ми тогава номера на картата за да мога да я ползвам докато дойде пластмасовия носител“ – правя се на хитър аз
„Ами… “ – следва разпитване на колежки – „… заповядайте след три-четири дена да ви дадем номера“

Аз вече съм бесен. Три седмици за нищо и никаква обикновена Виза, дето няма и 500 евро покритие. Само за сравнение – присъствах на вадене на кредитна карта в Първа Инвестиционна Банка. Човекът седна при служителя, зададоха му няколко въпроса, всички данни бяха записани моментално в конпютъра от служителя. Няма хартии, няма елате утре, одобрението става на момента. Картата се плаща в клон по желание на клиента, където той може да си я вземе в удобно за него време и цялата процедура отнема 4-5 дена, а не повече от три седмици, както е в моя случай.

Как сега да остана в Уникредит, а не да си избера някоя банка, където служителите са по-компетентни и където не работят по средновековни методики. Най-малкото ще спася една малка горичка – толкова хартия отиде до момента докато работех с Уникредит.

UPDATE: Пратих едно по-подробно писмо до банката. Не очаквам някой да му обърне внимание, но все пак…

UPDATE 2: Не знам дали има нещо общо с писмото ми, но вече получавам имейл за всяка транзакция с картата. Например, вчера пазарувах в един магазин с нея и на следващия ден получих даже две писма. Едното за платената сума в магазина, а второто за 20 стотинки такса за плащане през терминал. Единственият проблем е, че ако транзакцията е направена извън работно време, писмата се получават в началото на следващия работен ден. Пак че работи.

Death Proof

Death Proof Poster Бибрутално: Разходка Смърт. Така се превежда на български последния филм на Тарантино. Не знам кой гений го е измислил, но факт. Във всеки случай, не го гледайте на кино, не си заслужава шестте лева. Целият филм е 1 час и 53 минути. От тях за 1 час и 30 минути не става абсолютно нищо интересно. Просто разни хора седят и си говорят и така час и половина.

А сега малко спойлери, който все още иска да гледа филма, тогава да не чете нататък.

Всъщност, има два интересни момента. Първият е дълъг около минута и половина и е на точно 50 минути след началото. Там Кърт Ръсел, с неговия двутонен автомобил, размазва с около 200 километра в час една друга кола с 4 мадами в нея (същите, дето преди това говорят 50 минути за какви ли не глупости). Катастрофата е представена доста реалистично и кърваво, спор няма.

Вторият интересен момент е преследването с коли в края на филма. То се пада на час и половина от началото и продължава около 20 минути. Също е интересно за гледане.

И като теглим чертата накрая излиза какво? 50 минути бля-бля и после минута и половина екшън. Следват още 40 минути бля-бля и 20 минути яко преследване с коли. Равносметката – от два часа филм по-малко от половин час става за нещо. Сега, има го момента с героите, че трябва да се запознаем с тях, да ни разкажат какви са, що са, кой е Каскадьора Майк и що обича да гази момичета. Хм, това последното така и не става ясно всъщност. Не че разговорите във филма са пълна скука, все пак Тарантино се води майстор на интересния диалог, ама почва яко да писва по едно време. Съвсем спокойно можеше да плямпат 20 минути, после екшън, после пак 20 минути, пак екшън и ей ти един доста по-интересен час и половина.

Всъщност филмът като цяло хич не е толкова зле, колкото го изкарах. Каскадьора Майк, в ролята Кърт Ръсел, е пич и половина. Мадамите са добре подбрани. Има много запомнящи се моменти в него и, макар че няма да ми стане любим, все пак не е за изхвърляне.

Оценка: 7/10. За почитатели на Тарантино.

The Legend Of Zelda: Phantom Hourglass е най-яката игра за Nintendo DS, която съм играл, ever! Няма мой познат, който да я е пробвал и да не я е харесал. Всичко в нея е изпипано до най-малките детайли и няма и едно нещо, за което да се хвана и да се заям, че не е добре направено.

За какво се разправя? Както всички Зелди преди, а те са доста, ти си малко зелено човече, което се казва Линк. Под зелено разбирам обелечено в зелено, със смешна качулата шапка, а не някое извънземно. Та, Линк е приятел на принцеса Зелда, която бива отвлечена още в началото. Задачата е да я спаси. Както се вижда, историята не е нищо особено. На всичко отгоре тя е еднаква във всички Зелди до момента, а и предполагам и тези за в бъдеще.

Веднъж започнал да играеш, разбираш, че историята изобщо не е най-важното нещо в играта. След пет минути, всъщност откриваш, че са минали час и половина, а ти точно си на прага да намериш нещо интересно. А интересни неща има навсякъде. В началото имаш само меч, но и той е достатъчен… на първо време. После попадаш на кораб и с него кръстосваш из моретата. Получаваш отнякъде бумеранг. Много полезно нещо, което се управлява като направо казваш със стилуса къде искаш да прелети по екрана. Някои гадове трябва да ги удариш изотзад с него, така ги зашеметяваш и бум, с меча ги довършваш. Тъкмо си казваш, че няма накъде повече, и намираш кука за кораба, с която вадиш съкровища от океана. После един пътешественик ти дава и въдица, вече можеш да ловиш рибки, а най-голямата уловена се записва в книгата с рекордите. Вече си преполвил играта, а още има неща за намиране. Следват лък, с който стреляш надалече, и ласо, което ползваш да преминаваш през непроходими преди това места. По някое време попадаш и на лопата, с която изравяш съкровища. Е, не навсякъде, но ако знаеш къде да копаеш… А като вземеш и чука към края на играта, ех, голямо блъскане пада. И още много, много изненади, които се поднасят непрекъснато до самия край.

На определени места се срещаш с противници, които само с меч не могат да се победят. И изобщо в тази игра няма никакво значение колко си силен, защото почти всеки враг си има специален начин да се справиш с него. Особено босовете. Там ако не подходиш по определен начин към слабата му страна, никога няма да го пребиеш само налагайки сляпо с меча.

Зелда Зелда Зелда

Сега, след като съм изиграл играта, всички останали игри ми се виждат постни и бледи. Ще трябва да мине някакво време, докато впечатленията отшумят. А докато това стане, довършвам третата част на Phoenix Wright. И тя е много добра, особено последната част. А после? Гледам задава се игра по The Simpsons, която изглежда обещаващо. Ще видим.

Ето кратко рекламно филмче за играта, а ето и още едно, където може да се види как се побеждава първия бос.

Krisiun, Incantation, Estuary, Inactive Messiah Tour Poster Онзи ден бях на underground концерт на Krisiun, Incantation, Estuary и Inactive Messiah в читалище „Светлина“. Често правят такива концерти из разни читалища. Предполагам, защото излиза по-евтино, а и идват малко хора и мястото достатъчно. Този път имаше дори по-малко народ от обикновено, което не попречи групите да свирят като за последно.

Аз по традиция изтървах първата група, Estuary, за което леко съжалявам, защото чух, че вокалът бил всъщност вокалка – руса индианка с коса до коленете. Е, само това си е заслужавало присъствието.

Втората група, Inactive Messiah, хванах само последните две песни. Звучаха доста прилично и много мелодично на фона на следващите две групи.

На сцената, след отегчително интро, се възнесоха Incantation, гости от Щатите. Тях ги знам от повече от десет години. Едно време им слушах първите албуми, но никога не съм им бил голям фен. Свирят думаджийски грайнд/дет метал. Като цяло добре се представиха и народът видимо се кефеше. Ама толкова се радваха, че през целия час, докато траеше тяхното представяне вървеше грандиозно пого пред сцената. Такова блъскане не съм виждал на никой друг концерт преди това. Навсякъде летяха ръце и крака, непрекъснато се въргаляха хора по земята, въртяха се в кръг и се блъскаха здраво един в друг. Цяла мистерия е за мен как после няма припаднали, извадени очи или счупени крайници. Още повече, че в мелето участваха и клечки, и яки мъжаги, които не спряха да се блъскат един-друг и вършееха в такт с музиката.

Krisiun, които са бразилци, закриха достойно вечерта с умопомрачително бърз дет метъл. Барабинстът им беше просто като шевна машина, а вокалът малко приличаше на нарко трафикант. Като гост свири в една от песните и един от китаристите на Cannibal Corpse, които изнесоха потресаващ концерт по рано тази година. Публиката пак издивя и се вихри пред сцената чак до края на концерта.

После два дена ми пищяха ушите.

Снимки от концерта има тук.

Имам един старичък, но компактен и сравнително добър лаптоп Dell Latitude C400, който е без CD, без флопи и без възможност за boot-ване от USB. Задачата е да се инсталира Ubuntu.

За целта е необходим втори компютър, който да работи под Windows и да е вързан в обща локална мрежа с лаптопа. Необходимо, но не задължително условие е, лаптопът да има вече инсталирана някаква операционна система (Windows или Linux). Процедурата е тествана с инсталиран вече Windows XP на NTFS дял, а версията на Ubuntu, която ще пробваме да инсталираме, е 7.04 (Feisty Fawn). Предполагам, че ще се получи и с някоя по-нова версия.

Първоначална конфигурация на лаптопа

Лаптопът се стартира нормално. Сваля се алтернативната версия на инсталационното CD на Ubuntu, а не стандартната. ISO файлът се копира някъде на диска, например в c:\install. Премахват се всички други Ubuntu ISO инсталационни файлове от лаптопа, ако има такива. Трябва да остане само и единствено алтернативния инсталационен ISO файл за Ubuntu 7.04.

Използва се Partition Magic или друга подобна програма и се намалява размера на първия дял на диска така, че да останат поне 3-4 гигабайта свободни за други дялове.

Прави се нов дял с големина 10 мегабайта в ext2 формат. Там, в директория boot, се копират файловете vmlinuz и initrd.gz. Ако се слага по-нова версия на Ubuntu, тогава се вземат съответните файлове от тук.

За да копираме файловете се използва вградения File Browser на Partition Magic или някоя друга програма за достъп до ext2 дялове от Windows като Ext2 IFS.

Много е важно новосъздадения дял да е втори подред! Ако е необходимо, другите дялове на диска се пренареждат.

Конфигурация на втория компютър

На втория компютър се слага TFTP сървър, както съм описал тук. Преди да се стартира обаче, в директорията на сървъра се добавя файла grub.imz и се променя последния ред на pxelinux.cfg/default конфигурационния файл да бъде append initrd=grub.imz.

TFTP сървъра се стартира.

Инсталация на лаптопа

Лаптопът се стартира, натиска се F12 за да се покаже boot менюто и се избира Onboard NIC. Ако всичко е правилно конфигурирано, трябва да се зареди GRUB имиджа от втория компютър чрез TFTP сървъра, който от своя страна да зареди инсталационната програма на Ubuntu от /boot директорията на втория дял на диска.

Веднъж стартирана, инсталацията на Ubuntu сама ще си намери ISO файла, дори и да се намира на NTFS или FAT32 диск. Оттам нататък – следвайте инструкциите и честито на печелившите.

Информация как се инсталира по-стара версия на Ubuntu има тук.

От над половин година вече си щракам доволно с Nikon D40. Така се случи, че трябваше да го дам за ремонт, защото отказа да работи светкавицата. Занесох го в магазина, от който го купих. Там ме пренасочиха към Profiled, официалните вносители на Nikon. Занесох им фотоапарата и те го приеха без забележки. И ми го върнаха след почти три (3!) месеца! Ако пак се развали нещо, този път знам какво е по-добре да се направи. Развалената техника се носи в магазина, от който е закупена, а не в сервиза. Продавачът има задължението да приеме стоката и да я ремонтира в едномесечен срок, както и да я замени или да върне парите. Поне така казва Законът за защита на потребителите.

В моят случай не прибегнах до крути мерки, защото ми дадоха да ползвам един оборотен Nikon D50. За трите месеца, през които беше в мен, успях да си съставя обстойно мнение за него, както и за съществените (за мен поне) разлики между D40 и D50.

Ергономика

Каквото и да се говори, размерът има значение. D40 е осезаемо по-лек и по-малък от D50. Последният е по-скоро в един отбор с D80. След като щраках няколко месеца с D50, после D40 ми се стори буквално като детска играчка. Независимо, че е по-малък, D40 лежи в ръката много по-удобно. Не тежи толкова, че да се умориш да го носиш, но и не е чак толкова лек.

Управление

Копчетата за четирите посоки (d-pad) са доста по-големи и удобни при D40. Екранчето е осезаемо по-голямо и, което е по-важно, предава цветовете много по-точно. Също така, при D50 е голяма мъка да се разглеждат снимки, особено когато трябва да се увеличи изображението. Минава през една абсолютно тромава и неинтуитивна процедура, която здраво те изнервя. Останалите копчета са почти същите, само дето са разместени.

Обективи

Ползвах само един обектив, този на D40, но доколкото знам, той е почти същият като този, с който идва D50. Предимството на D50 тук е, че може да работи с повече обективи, отколкото D40, защото има вграден мотор за фокусиране в тялото. Това ще рече, че само по-новите AF-S обективи ще работят с D40 – нещо, което може да е, но може и да не е проблем. На мен лично не ми пука, защото си карам с китовия 18-55/3.5-5.6 обектив + един 55-200/4-5.6 VR, които са повече от достатъчни за моите цели.

Функции

Големият плюс на D40 – има ISO 3200, което е перфектно, когато светлината е недостатъчна и не е желателно да се ползва светкавица. Снимките стават малко шумни (като за DSLR), но добре се чистят с Neat Image.

D50 пък има една функция, която ползвам отвреме-навреме, Exposure Bracketing, и която липсва в D40 по незнайни причини. Тази функция ти позволява да заснемеш една сцена с няколко различни експозиции, което е идеално за HDR снимки. При D40 има как да се направи същото, но процедурата е доста по-тромава – снима се, дава се exposure compensation + или -, пак се снима, и т.н. Останалите функции са горе-долу едни и същи или поне на мен не ми липсва нещо съществено.

Качество на снимките

D40 вади по-пипнати снимки, което са с по-наситени цветове и повечето изглеждат добре както са си и нямат нужда от допълнителна обработка, но не е нещо, което да не може да се постигне и с D50, особено ако снимаш RAW и си поиграеш с Photoshop. Като качество и детайл разлика бих казал че няма.

D40 понякога вади преекспонирани снимки, особено когато обектът, който е на фокус е тъмен. Например ако снимам черно куче на зелена поляна, кучето ще изглежда перфектно, но зеленото на поляната ще е избледняло. Ако кучето е кафяво – всичко е наред. Затова винаги имам едно наум като снимам тъмни субекти (т.е. обекти) и давам отрицателна компенсация на експозицията, защото от преекспониране се губи много повече, отколкото ако снимката е недоекспонирана. D50 в това отнопение се държи много по-добре. Там рядко се получава изгоряло небе, когато снимам някоя сграда откъм засенчената страна. Вярно, снимките стават по-тъмни, но това е лесно поправимо за разлика от обратната ситуация. Всъщност, това е единственото нещо, което не ми харесва в D40 и ми липсва от D50.

Заключение

За обстойно сравнение межди D40 и D50 е по-добре да се прочете някое специализирано ревю. За мен D40 е стъпка напред във всяко отношение спрямо D50 с малки изключения. D40 е осезаемо по-малък и по-лек, има ISO 3200 и снимките, които прави имат по-малка нужда от допълнително редактиране. D50 има exposure bracketing, може да му се слагат всякакви обективи и много по-рядко преекспонира снимките (изгоряло небе, и т.н.).

В крайна сметка, имам чудесни снимки, направени и с D40, и с D50. Който и апарат да вземете – няма да съжалявате.