Сравнително рядко се случва, но понякога, когато имам половин час свободен, си пускам някой кратък сериал на DS-а. Мистър Бийн е идеален за целта – сериите там са много кратки и напълно достатъчни за малко разпускане на нервите. Или вечер за приспиване.
Ето и кратко ръководство как се гледат филмчета на Nintendo DS. Преди да започнете, имайте предвид, че е необходимо да имате Slot 1 или Slot 2 карта, която да позволява стартирането на homebrew приложения или която има вграден Moonshell.
Първо се инсталират програмите в следния ред:
ffdshow се използва за добавяне на субтитри към филма. Това става напълно автоматично, достатъчно е да има файл със субтритри, който да е наименован като филмчето, което се конвертира. Ако фонтът е прекалено малък или нечетлив, то това може да се промени във видео опциите на ffdshow.
Следващата стъпка е да се конвертира самото филмче. За целта се стартира BatchDPG и му се слагат следните опции.
Ако филмчето е 4:3, т.е. за по-квадратен екран, тогава използвайте следните опции:
FPS: 20
Video bitrate: 386
Max bitrate: 512
Passes: 3
Profile: Ultra
Resizer - Spline16
Width: 256
Height: 192
Audio bitrate: 128
Samplerate: 32768
Mode: Joint Stereo
Normalize: On
Ако филмчето е 16:9, т.е. за широк екран, то използвайте тези опции:
FPS: 22
Video bitrate: 386
Max bitrate: 512
Passes: 3
Profile: Ultra
Resizer - Spline16
Width: 256
Height: 144
Audio bitrate: 128
Samplerate: 32768
Mode: Joint Stereo
Normalize: On
Самото конвертиране е бавно и може да отнеме часове, така че се запасете с търпение. Аз приготвям нещата вечерта, оставям компютърът да смята през нощта и на сутринта всичко е готово.
Крайният резултат е файл с разширение DPG. Това е самото филмче във вид подходящ за гледане на Nintendo DS. Размерът би трябвало да е на около 1/4 от оригиналния. Файлът се копира на Slot 1 или Slot 2 картата и се стартира. Ако картата не поддържа DPG файлове, то тогава си сложете на DS-а Moonshell. Това е специална homebrew програмка, която свири филмчета, mp3-та, става за разглеждане на текстови файлове и картинки.
По-подробно описание може да се намери на тази страница, но е на английски.
А сега отивам да гледам поредния епизод на Mr Bean.
Имаше едно време банка Биохим. Ползвал съм я почти десет години без особени забележки. За всички елементарни банкови операции, като теглене или внасяне на пари, нещата са безпроблемни. Дори преди няколко години отмениха задължителното писане на вносни бележки и цялата операция ставаше директно на касата, което си беше доста удобно. И така докато онлайн банкирането излезе на мода и хората решиха, че не не си заслужава да се размотават из банкови клонове и да висят на опашки, след като могат да си боравят със сметките директно чрез интернет.
Биохим никога не са имали онлайн банкиране. За техните клиенти тази възможност се откри едва след като се сляха с Булбанк и се образува новата Уникредит банка. Радостен, че най-сетне и моята банка е в крак с времето, реших да си активирам услугата.
Активирането е лесно – отиваш на Булбанк Онлайн и даваш заявка. Следва да отидеш в някой клон с личната си карта и там наистина да кажат, че това си ти. Ама как? Ама аз имам електронен подпис! Защо да се разкарвам? Да ама не става, излизаш в работно време като пич и отиваш да докажеш, че ти си ти. Там ти снимат личната карта, прилагаш към нея номера, който си получил при регистрирането и биваш уверен, че до няколко дена ще ти активират акаунта.
Няколко седмици по-късно страницата на Булбанк Онлайн твърди, че самоличността ми още не е потвърдена. Отивам в банката в първия удал ми се момент.
„Ама ние пуснахме вашата молба отдавна. Трябва всичко да е наред!“ – казва служителката.
„Да, ама не е наред. Още се водя като нелигитимирал се“ – отговарям аз
„Хм, странно, нещо се е объркало. До няколко дена ще е наред“ – ми обещават насреща.
Няколко дена по-късно все още нищо не е наред. Акаунтът продължава да не е активиран. Този път се обаждам директно на съпорта на Булбанк Онлайн и им обяснявам какъв е проблема. Странно, казват ми оттам, ще разучим и ще ви звъннем. На следващия ден вече бях с активиран акаунт. Трябваше им само няколко седмици за това.
Влизам аз в системата и почвам да цъкам. Намирам една много полезна опция – прати имейл при транзакция. Супер, казвам си аз, сега ще сложа да праща имейл всеки път, когато някой тегли от дебитната карта. Така, ако нещо някой ми я копира и пробва да тегли от Сингапур, ще знам веднага. Цъкам опцията и тегля кинти на следващия ден. Няма емайл. Плащам в магазин – пак няма емайл. Звъня на съпорта да питам дали аз нещо не пропускам. „Ми да, пращането на имейл не работи. Желаем Ви приятен ден“. Ако не друго, поне са учтиви.
Примирявам се, че няма как бързо да разбера, ако някой тегли кинти от моята дебитна карта от Аржентина да кажем и продължавам бодро да изследвам какво друго мога да правя с моите сметки онлайн. Веднага забелязвам, че една сметка липсва. Всички останали се виждат, но една я няма. И няма начин да си добавиш сметка. Звъня пак на съпорта и питам как става така, че да си добавя вече съществуваща сметка към онлайн системата. „Ами за целта отивате в най-близкия клон на банката и попълвате молба“. Моля? Всеки път, когато искам да си добавя, махна или да правя каквото и да било с коя да е от моите сметки, освен да превеждам пари по тях, аз трябва да се домъкна до някой от техните клонове и да подавам разни молби. Отивам за пореден път до клона и казвам, че искам да пусна молба към Булбанк Онлайн. „Ами не можем в момента да ви пуснем молба, защото принтера не работи и не можем да я разпечатаме. Елате утре или си разпечатайте молбата и елате да я пуснете“. И това в края на 2007-ма година. Какви молби, какви хартии, къде ви е онлайн банкирането?
И за капак на всичко, удоволствието да имаш активиран Булбанк Онлайн ти струва 6 (шест) лева месечно. И това за система, която не работи както трябва и в крайна сметка е спорно дали не ти отнема повече време, отколкото ти спестява.
Но перипетиите не свършват дотук. Искам да си изкарам кредитна карта Виза. Отивам в банката и там ми връчват едно тесте хартия за попълване. Вземам го аз и го връщам на следващия ден. Седмица по-късно звъня да питам какво е станало с картата. „Ами искането ви е одобрено от кредитния отдел. До седмица ще имате картата“. Супер, казвам си, ще разполагам с картата до края на месеца. Звъня седмица по-късно да питам какво става.
„Ами не знам какво става. Чакайте да звънна в кредитния отдел. Аха, току що сте одобрен. Ще имате картата до една седмица“.
„Ама как така?“, недоумявам аз, „Нали преди седмица ми казахте същото?“
„Ами не знам, тогава колежката беше болна“
„И значи трета поредна седмица не мога да си получа картата? Дайте ми тогава номера на картата за да мога да я ползвам докато дойде пластмасовия носител“ – правя се на хитър аз
„Ами… “ – следва разпитване на колежки – „… заповядайте след три-четири дена да ви дадем номера“
Аз вече съм бесен. Три седмици за нищо и никаква обикновена Виза, дето няма и 500 евро покритие. Само за сравнение – присъствах на вадене на кредитна карта в Първа Инвестиционна Банка. Човекът седна при служителя, зададоха му няколко въпроса, всички данни бяха записани моментално в конпютъра от служителя. Няма хартии, няма елате утре, одобрението става на момента. Картата се плаща в клон по желание на клиента, където той може да си я вземе в удобно за него време и цялата процедура отнема 4-5 дена, а не повече от три седмици, както е в моя случай.
Как сега да остана в Уникредит, а не да си избера някоя банка, където служителите са по-компетентни и където не работят по средновековни методики. Най-малкото ще спася една малка горичка – толкова хартия отиде до момента докато работех с Уникредит.
UPDATE: Пратих едно по-подробно писмо до банката. Не очаквам някой да му обърне внимание, но все пак…
UPDATE 2: Не знам дали има нещо общо с писмото ми, но вече получавам имейл за всяка транзакция с картата. Например, вчера пазарувах в един магазин с нея и на следващия ден получих даже две писма. Едното за платената сума в магазина, а второто за 20 стотинки такса за плащане през терминал. Единственият проблем е, че ако транзакцията е направена извън работно време, писмата се получават в началото на следващия работен ден. Пак че работи.
Имам един старичък, но компактен и сравнително добър лаптоп Dell Latitude C400, който е без CD, без флопи и без възможност за boot-ване от USB. Задачата е да се инсталира Ubuntu.
За целта е необходим втори компютър, който да работи под Windows и да е вързан в обща локална мрежа с лаптопа. Необходимо, но не задължително условие е, лаптопът да има вече инсталирана някаква операционна система (Windows или Linux). Процедурата е тествана с инсталиран вече Windows XP на NTFS дял, а версията на Ubuntu, която ще пробваме да инсталираме, е 7.04 (Feisty Fawn). Предполагам, че ще се получи и с някоя по-нова версия.
Първоначална конфигурация на лаптопа
Лаптопът се стартира нормално. Сваля се алтернативната версия на инсталационното CD на Ubuntu, а не стандартната. ISO файлът се копира някъде на диска, например в c:\install. Премахват се всички други Ubuntu ISO инсталационни файлове от лаптопа, ако има такива. Трябва да остане само и единствено алтернативния инсталационен ISO файл за Ubuntu 7.04.
Използва се Partition Magic или друга подобна програма и се намалява размера на първия дял на диска така, че да останат поне 3-4 гигабайта свободни за други дялове.
Прави се нов дял с големина 10 мегабайта в ext2 формат. Там, в директория boot, се копират файловете vmlinuz и initrd.gz. Ако се слага по-нова версия на Ubuntu, тогава се вземат съответните файлове от тук.
За да копираме файловете се използва вградения File Browser на Partition Magic или някоя друга програма за достъп до ext2 дялове от Windows като Ext2 IFS.
Много е важно новосъздадения дял да е втори подред! Ако е необходимо, другите дялове на диска се пренареждат.
Конфигурация на втория компютър
На втория компютър се слага TFTP сървър, както съм описал тук. Преди да се стартира обаче, в директорията на сървъра се добавя файла grub.imz и се променя последния ред на pxelinux.cfg/default конфигурационния файл да бъде append initrd=grub.imz.
TFTP сървъра се стартира.
Инсталация на лаптопа
Лаптопът се стартира, натиска се F12 за да се покаже boot менюто и се избира Onboard NIC. Ако всичко е правилно конфигурирано, трябва да се зареди GRUB имиджа от втория компютър чрез TFTP сървъра, който от своя страна да зареди инсталационната програма на Ubuntu от /boot директорията на втория дял на диска.
Веднъж стартирана, инсталацията на Ubuntu сама ще си намери ISO файла, дори и да се намира на NTFS или FAT32 диск. Оттам нататък – следвайте инструкциите и честито на печелившите.
Информация как се инсталира по-стара версия на Ubuntu има тук.
От над половин година вече си щракам доволно с Nikon D40. Така се случи, че трябваше да го дам за ремонт, защото отказа да работи светкавицата. Занесох го в магазина, от който го купих. Там ме пренасочиха към Profiled, официалните вносители на Nikon. Занесох им фотоапарата и те го приеха без забележки. И ми го върнаха след почти три (3!) месеца! Ако пак се развали нещо, този път знам какво е по-добре да се направи. Развалената техника се носи в магазина, от който е закупена, а не в сервиза. Продавачът има задължението да приеме стоката и да я ремонтира в едномесечен срок, както и да я замени или да върне парите. Поне така казва Законът за защита на потребителите.
В моят случай не прибегнах до крути мерки, защото ми дадоха да ползвам един оборотен Nikon D50. За трите месеца, през които беше в мен, успях да си съставя обстойно мнение за него, както и за съществените (за мен поне) разлики между D40 и D50.
Ергономика
Каквото и да се говори, размерът има значение. D40 е осезаемо по-лек и по-малък от D50. Последният е по-скоро в един отбор с D80. След като щраках няколко месеца с D50, после D40 ми се стори буквално като детска играчка. Независимо, че е по-малък, D40 лежи в ръката много по-удобно. Не тежи толкова, че да се умориш да го носиш, но и не е чак толкова лек.
Управление
Копчетата за четирите посоки (d-pad) са доста по-големи и удобни при D40. Екранчето е осезаемо по-голямо и, което е по-важно, предава цветовете много по-точно. Също така, при D50 е голяма мъка да се разглеждат снимки, особено когато трябва да се увеличи изображението. Минава през една абсолютно тромава и неинтуитивна процедура, която здраво те изнервя. Останалите копчета са почти същите, само дето са разместени.
Обективи
Ползвах само един обектив, този на D40, но доколкото знам, той е почти същият като този, с който идва D50. Предимството на D50 тук е, че може да работи с повече обективи, отколкото D40, защото има вграден мотор за фокусиране в тялото. Това ще рече, че само по-новите AF-S обективи ще работят с D40 – нещо, което може да е, но може и да не е проблем. На мен лично не ми пука, защото си карам с китовия 18-55/3.5-5.6 обектив + един 55-200/4-5.6 VR, които са повече от достатъчни за моите цели.
Функции
Големият плюс на D40 – има ISO 3200, което е перфектно, когато светлината е недостатъчна и не е желателно да се ползва светкавица. Снимките стават малко шумни (като за DSLR), но добре се чистят с Neat Image.
D50 пък има една функция, която ползвам отвреме-навреме, Exposure Bracketing, и която липсва в D40 по незнайни причини. Тази функция ти позволява да заснемеш една сцена с няколко различни експозиции, което е идеално за HDR снимки. При D40 има как да се направи същото, но процедурата е доста по-тромава – снима се, дава се exposure compensation + или -, пак се снима, и т.н. Останалите функции са горе-долу едни и същи или поне на мен не ми липсва нещо съществено.
Качество на снимките
D40 вади по-пипнати снимки, което са с по-наситени цветове и повечето изглеждат добре както са си и нямат нужда от допълнителна обработка, но не е нещо, което да не може да се постигне и с D50, особено ако снимаш RAW и си поиграеш с Photoshop. Като качество и детайл разлика бих казал че няма.
D40 понякога вади преекспонирани снимки, особено когато обектът, който е на фокус е тъмен. Например ако снимам черно куче на зелена поляна, кучето ще изглежда перфектно, но зеленото на поляната ще е избледняло. Ако кучето е кафяво – всичко е наред. Затова винаги имам едно наум като снимам тъмни субекти (т.е. обекти) и давам отрицателна компенсация на експозицията, защото от преекспониране се губи много повече, отколкото ако снимката е недоекспонирана. D50 в това отнопение се държи много по-добре. Там рядко се получава изгоряло небе, когато снимам някоя сграда откъм засенчената страна. Вярно, снимките стават по-тъмни, но това е лесно поправимо за разлика от обратната ситуация. Всъщност, това е единственото нещо, което не ми харесва в D40 и ми липсва от D50.
Заключение
За обстойно сравнение межди D40 и D50 е по-добре да се прочете някое специализирано ревю. За мен D40 е стъпка напред във всяко отношение спрямо D50 с малки изключения. D40 е осезаемо по-малък и по-лек, има ISO 3200 и снимките, които прави имат по-малка нужда от допълнително редактиране. D50 има exposure bracketing, може да му се слагат всякакви обективи и много по-рядко преекспонира снимките (изгоряло небе, и т.н.).
В крайна сметка, имам чудесни снимки, направени и с D40, и с D50. Който и апарат да вземете – няма да съжалявате.
От няколко дена насам съм здраво запален на тема HDR. Всичко започна от ето тази фото-галерия. Там има страшно хубави снимки, някои са направо нереални. Поразрових се из нета за ноу-хау, грабнах фотоапарата и пробвах и аз да направя нещо.
Най-общо казано, няма фотоапарат на света, който да успее да направи горната снимка. Или ще се вижда добре къщичката, но небето ще е цялото бяло и прегоряло, или небето ще е добре, но къщата ще е много тъмна. Затова, в общи линии, идеята е да се направят няколко снимки, всяка с различна експозиция и то така, че да се обхванат всички нюанси на сцената. В моя случай се получиха следните снимки. Read the rest of this entry »
Преди седмица с един колега се отбихме във фотото в Sky City да се запознаем с новия Nikon D40. Взехме си наша флаш карта за да може да разгледаме после снимките на спокойствие. За съжаление щракахме само в магазина, но това беше достатъчно за да реша, че този Никон трябва да е мой. Хареса ми абсолютно всичко – от размери и външен вид до начина по който снимаш и снимките, които прави. Много по-приятно за снимане от Canon 350d, за който писах преди време.
Nikon D40 има едно много важно предимство пред повечето други DSLR апарати – автоматично ISO. Това е много важно за мен, защото често не искам да се занимавам с такива подробности като каква да е чувствителността на снимане. Така можеш да зададеш минимална скорост на затвора, примерно под 1/30 да не пада или максимална ISO чувствителност, т.е. да не се качва над ISO 800. Това за мен е решаващо в избора.
Друго което ми хареса е, че самият апарат е много лекичък и сравнително компактен. Е, в джоба на ризата няма да се събере, но и няма да заема много място в чантата и не тежи ужасно, ако се носи на врата. За хващане е удобен, бутоните са разположени на достъпно място. Визьора е голям и светъл. Може да се ползва с очила и има търкалце за нагласяне на диоптъра. Има голям екран за разглеждане на заснетите снимки. Единствено ми липсва Live preview, т.е. да може да се вижда какво се снима на екрана, както е на нормалните цифрови фотоапарати. Предполагам, че с това се свиква.
След като се включи, D40 е готов за снимане практически веднага. Пробвах стрес тест – да включа, да вдигна апарата на нивото на очите колкото мога по-бързо и да снимам. Нямаше никакви проблеми. Фокусирането беше много бързо и точно. Не си спомням да е имало проблеми и нито една от снимките не беше разфокусирана. Естествено, има и ръчен фокус, ако все пак се наложи да се използва.
В началото снимахме със стандартния обектив, който не е нищо особено – 18-55 / 3.5-5.6. Сравнен със стандартния обектив на Canon 350d, този е много по-добре като качество на снимките. Поне на мен ми изглеждаха по-детайлни, на Канона всички седяха някак си леко замазано, уж на фокус, ама не съвсем. След стотина снимки сложихме един 18-200 VR / 3.5-5.6. Този обектив сигурно тежи повече от фотоапарата и в най-зумнато състояние предполагам е към 30-40 сантиметра дълъг. Голямото му предимство, освен че увеличава над 10 пъти е, че има вграден стабилизатор на образа, т.е. ако снимаш от ръка, особени при по-ниска скорост на затвора, помага картината да не е замазана. Добър обектив, ама хич не се виждам да го мъкна с мен. Много тежи пустото нещо, а и струва повече от Никона.
Тествах и колко шумни се получават снимките. D40 поддържа нива на чувствителност от 200 до 3200, което е доста добре, повечето други са до 1600. Много съм доволен как изглеждат снимките до ISO 1600. Ако снимката е разпъната на размера на монитора ми (1280×1024) шум не се забелязва никакъв. Дори и на ISO 1600. Всъщност ако знаеш къде да гледаш, в сенките или по-тъмните места с преливка, може да се види, но в никакъв случай не е нещо сериозно. При гледане на снимката на монитора 1:1, шумът вече е по-сериозен, но доста по-малко отколкото очаквах. На ISO 3200 вече шумът е забележим, но пак не е нещо, което да не може да се оправи с някоя програма за премахване на шум.
Единственият сериозен недостатък на Никон D40 е, че не поддържа всички обективи. Причината е, че няма моторче за фокусиране в тялото. Ако обектива е AF-S или AF-I то проблем няма, но ако не е такъв то той пак може да се сложи, но няма да може да се ползва автоматичния фокус и трябва да се фокусира ръчно. За мен това не е проблем, защото и не смятам да си купувам втори обектив, поне не и на първо време. Стандартния с който идва ще ми свърши работа на първо време, а после ще видим. Предполагам, че и Nikon ще изкарат нови обективи, а има и Sigma на разположение. Гледах един 30/1.4, който ще е страшен сигурно за портрети и не е много скъп.
Ето примерна сценка, снимана на чувствителност от 200 до 3200.
Ето каква е разликата да се снима с обектив, който има оптичен стабилизатор. Несъмнено е от полза, но аз предпочитам фотоапарата да прави добри снимки при висока чувствителност, отколкото да има оптичен стабилизатор. Колкото и да стабилизира, ако отсреща нещо мърда, мазането е гарантирано. Естествено, при обектив с голямо увеличение ползата е несъмнена.
Друго, което не ми направи добро впечатление, е динамичния обхват. Представях си го доста по-голям. На първата снимка синият етикет почти не се вижда, защото е прекалено преекспониран. На втората снимка се вижда перфектно, но пък останалото е голяма тъмница. На третата снимка белите етикети трябва да са оранжеви. Вярно, че имаше там една лампа дето грееше директно в тях, но с просто око всички етикети си бяха оранжеви. А тук силно огрените от тях са станали бели. Не очаквах толкова малък динамичен обхват за един DSLR. А може да е нормално, ама нали съм си нямал вземане даване с такива фотоапарати и няма как да знам. Ще пробвам да сравня с някоя сапунерка да видим.
Ето и още малко снимки. Част от тях са със стандартния обектив, други са с 18-200.
Напоследък все по-често се улавям, че като трябва да се регистрирам някъде ползвам една и съща парола. Нещо, което никак не е полезно, защото ако някой случайно ти хване паролата и после тръгне да я пробва по Gmail, Yahoo, eBay, ePay и.т.н. и може да стане проблем. Очевидното решение, а именно за всеки сайт да има отделна парола, която да не е лесна за налучкване, е много трудно за изпълнение, защото човек просто не може да запомни толкова много пароли наведнъж. Не и аз поне.
Тук идва на помощ PwdHash. Идеята е проста, но за сметка на това много добра. Инсталира се плъгин за браузъра (IE 6/7, Firefox, Opera), който променя паролата в зависимост от адреса на текущата страница. Например, искам да се логна да си прочета пощата в Yahoo. Отивам на сайта, пиша си потребителското име и някаква лесна за запомняне парола като 123 и натискам бутона за влизане. Инсталираното плъгинче хваща паролата и я променя като ползва yahoo.com за основа. Резултатът е bYt1VZ. Същата парола, 123, само че при опит да се влезе в Google Mail би дала QrZP36 като резултат. Идеята е, че с лесна за запомняне парола човек може спокойно да се логва на различни сайтове с различно генерирана истинска парола.
Всичко това е прозрачно за потребителя. Той просто въвежда потребител, лесната парола и това е. Останалото се прави от плъгина. Хубавото е, че всичко е реализирано чрез JavaScript и става локално, т.е. не се прави връзка с външен сайт за да се преобразува паролата и тя не се изпраща по мрежата. Всъщност има нещо, което потребителят трябва допълнително да направи – да натисне F2 преди да започне да пише паролата си или да сложи @@ преди нея. Така плъгинът знае дали въпросната парола трябва да се преобразува или не.
Авторите са помислили и за варианта, когато плъгин не може да се инсталира. Например в някое интернет кафе. Тогава процедурата е малко по-сложна. За целта необходимата парола се генерира на PwdHash.com, после потребителят я копира в необходимото поле. Така тя минава през клипборда вместо да бъде написана, което според мен е допълнително предимство. Никога не се знае дали случайно няма инсталиран keylogger на въпросната машина.
Смених си вече повечето важни пароли, сега дори някак някой да хване някоя от тях, страшно няма – нали всичките ми други пароли са различни. Повече информация и по-подробно обяснение има на тази страница.
Преди няколко дена имах следния проблем – трябваше да инсталирам операционна система на компютър без флопи, без CD-ROM и без възможност за boot от USB. Успях с размяна на хард дисковете с друг компютър. По-късно видях, че има и друг, много по-лесен начин – remote boot от друг компютър. За целта е необходимо BIOS-ът да поддържа network boot (PXE вариант), да има работещ втори комютър с инсталиран Windows под ръка и двата компютъра да се намират в локална мрежа (чрез Hub или Switch).
Първоначално си нямах никаква идея как стоят нещата. Мислех си, че е достатъчно да share-на някъде инсталационните файлове на Windows XP и после ще мога да ги стартирам от друга машина. Все едно стартирам от CD-ROM, само че от мрежата. Оказа се, че доста съм грешал. Когато един компютър тръгне да boot-ва по мрежата той първо търси и се свързва с първия DHCP сървър, който намери. От него си взема IP адрес и boot image, който изпълнява. Проблемът е, че въпросният image трябва да се събира в свободната DOS памет, т.е. може да е до няколкостотин килобайта на размер. Затова се ползва специален Linux boot image, който е много малък по размер и който вече на своя страна зарежда и изпълнява нормален DOS boot image. Не е ли иронично? Ползваме Linux за да boot-нем в DOS.
Подкован с достатъчно теория, тръгнах да търся как да изпълня всичко това на практика. Ролята на DHCP сървър се изпълнява от TFTPD32. Linux boot диска се взема от тук, а нормален DOS boot диск от тук (аз ползвах Win98 версията, защото тя позволява да се инсталира XP директно). Подробни инструкции кое как и защо работи има на този адрес.
Дотук добре, само boot-ване в DOS обаче не върши работа, защото трябва отнякъде да се копират и инсталационните файлове на Windows. За целта има два начина, чрез USB или по мрежата. Проблемът е, че DOS не поддържа нито USB, нито има какви да е мрежови възможности. На тази или на тази страници има решение на първия проблем. А на тази страница – и на втория. Следвайки напътствията успях да подкарам 2GB флаш памет да се вижда като C: под DOS. След още малко чесане по главата успях да направя и boot диск, който да ми позволява да виждам другите компютри в мрежата под DOS, т.е. „\\SERVER\INSTALL\WINXP“ вече не е недостижима директория. Оттук нататък, след като веднъж съм стартирал DOS в един от двата режима, форматирам и sys-вам твърдия диск, копирам инсталационните файлова на Windows XP от USB или от друг компютър и рестартирам нормално. Веднъж след като съм boot-нал под DOS от твърдия диск, просто стартирам I386\WINNT.EXE и съм в играта.
Като бонус, от сайта на Avira може да се свали ntfs4dos. Това е безплатна за лични цели програмка, която позволява NTFS форматиран диск да се вижда под DOS за четене/запис. Просто копирайте ntfs4dos.exe в стартовия DOS image. За редакция на image може да се използва WinImage.
И понеже все пак цялата операция не е съвсем тривиална, ето тук съм сложил работещ вариант, който позволява PXE network boot под DOS с USB и NTFS support. Инструкциите са пределно прости. Разархивирайте файла в „C:\PXE“. Стартирайте „tftpd32.reg“ (само един път е достатъчно), а след това и „tftpd32.exe“. И това е. Сега пуснете другия компютър, изберете network boot и следвайте инструкциите на екрана.
Наскоро се сдобих с лаптоп втора ръка. Търсех нещо лекичко, да става за разнасяне и да не е много скъпо, така че да не му мисля, ако го зарежа в хотелската стая. Първоначално си мислех за Penitum III конфигурация с 400-500 Mhz CPU и 128MB RAM. Да става за копиране и преглеждане на файлове от фотоапарата, за интернет и чат-пат редактиране на офис документи. Е, и някоя и друга стара игричка.
Ето с какво се сдобих след кратко търсене. Read the rest of this entry »
Одисеята с електроният подпис (част 1) най-сетне приключи. След като установих, че съм затъркал без да искам сертификата и двата ключа от картата, се обадих на Инфонотари да видим какво правим. Там любезно ми казаха, че щом ключовете ги няма, трябва да върна картата в банката (Сити Банк), която е издала електрония подпис. Там щели да оправят нещата. Речено-сторено, минах една сутрин преди седмица през банката и доволен се запътих към офиса. По някое време обаче се обаждат да ми кажат, че за нови ключове се налага да се прави нов електронен подпис и да се прекрати стария и трябва да доплатя още веднъж 26лв – цената на подписа. Така поне казали от Инфонотари. Интересно защо не ми го казаха като говорих лично с тях? Прегледах договора – вярно пише, че при загуба или повреда на картата се налага издаването на нов подпис. Read the rest of this entry »