Така. Най-сетне намерих малко време да пусна лаптопа и да натракам първата част от епичното ни пътешествие до Щутгарт и обратно.
Имахме доброто намерение да тръгнем рано-рано от София, примерно в 6 сутринта вече да сме на път. Естествено, не стана както я мислихме и успяхме да се натъкмим чак към 8 и нещо. Напълнихме багажника, натоварихме се на колата и газ към Калотина.
Read the rest of this entry »
След няколко часа отпрашваме с колата до Германия и се връщаме обратно след десетина дена. Ще спрем за две нощувки във Виена (ох, шницели, ех, Сахер!), после заминаваме за Щутгарт, там обикаляме Шварцвалд и района, после малко швейцарско и после наобратно с преспиване нейде в Австро-Унгария. Както се вижда, планът тепърва ще се доуточнява, да живее импровизацията.
Сега си пожелавам попътен вятър и отивам да спя.
Миналата събота решихме да посетим пак пътечката на река Ябланица. Намира се близо до село Банкя, което е на няколко километра преди град Трън, съвсем до сръбската граница.
Началото на пътя е веднага след като се излезе от криволичещия път към Банкя и се свива в една мъничка пресечка вдясно, минава се покрай оградата на завода или каквото там се пада и се спира колата на първия път, който се вижда вдясно. Той е доста стръмен, та не е желателно да се катери с кола. Паркира се в началото и се тръгва пеша нагоре. След стотина метра се стига до една табелка, която сочи, че екопътеката е надясно.
Координати на началото: 42.8613, 22.6797.
Препоръчително е ходенето през есента или през пролетта. Ето малко снимки (галерия).
Рафтинг означава спускане на няколко човека в надуваема лодка надолу по река. Лодката е сравнително голяма, побира до 8-9 човека. Всички са седнали по бордовете и гребат, а най-отзад е инструктора, който определя посоката и командва гребците. Бих обобщил рафтинга като едно от нещата, които просто трябва да се пробват. С думи и снимки е невъзможно да се опише колко яко е всъщност.
Най-правилното време за рафтинг е пролетта, когато реките са най-пълноводни. В България има две места, където може да се пробва – по Струма или по Арда. Сборен пункт за първото е едно от ханчетата в Кресненското дефиле. Там са няколко фирми, които организират спускане по реката. Ние си имахме предварителна уговорка с Адвенчър Нет. По план график трябваше да сме там към един часа. Аз си правех сметка, как ще се спуснем набързо за час и ще си ходим. Оказа се, че цялата процедура отнема над три часа, че и повече. А и започнахме с известно закъснение, така че в крайна сметка си тръгнахме след шест часа вечерта.
За начало се преобличаш. Дава ти се неопренов костюм, точно като на водолаз, също така каска, гребло и жилетка против потъване. За обуване си носиш маратонки или гуменки или там каквото и да е друго, което става за мокрене и не е джапанки или чехли, че лесно се губят. Каската, греблото и жилетката са задължителни, а костюмът може да се избегне и да се кара по лични къси панталонки и фанелка. Аз го препоръчвам обаче, защото пази топло от водата, ако е студена, държи прохладно, ако напече слънце, а и не се мокриш.
Следва инструктаж около половин час. Там нагледно се обяснява как се седи в лодката, как се гребе, какво се прави, ако лодката се обърне, как се вади приятел от водата или как му се хвърля въже, ако е наблизо. Интересно е, а и наистина съдържа ценни съвети, така че слушайте внимателно. Подписва се и декларация, че ако нещо се случи, сам си си виновен.
Като свърши инструктажа, лодките се натоварват на едно малко бусче, всички се качват в него и се стоварват на 5-6 километра нагоре по реката. Там има малко и спокойно заливче, където лодките се спускат във водата и екипажите загряват и се учат да гребат в синхрон. Още в самото начало съседната лодка, минавайки покрай нас, ни избаня нарочно с греблата и така всички бяхме мокри още преди да сме тръгнали. Естествено, върнахме им го по-късно с лихвите. Погребахме още малко и след няколко пробни кръгчета навлязохме в реката. Много съм доволен от нашия водач в лодката, който ни се падна – Сашо, който освен че майсторски ни насочваше, но и доста ни разшири знанията за реката, като как да познаем, че има скрито течение или подводен камък, както и как най-лесно да се приближим към брега.
В началото е лесно и спокойно. Реката не е много бърза и няма силно течение. Неусетно взимаме първия завой, после втория. Спираме за кратка почивка в едно закътано местенце и пак продължаваме. Реката става по-бърза, а подводните камъни са все повече. Напрягаме сили да се задържим по течението и да избягаме препятствията. Непрекъснато се смеем, викаме, радваме се на заливащите ни вълни, борим се с устрема на реката и се чувстваме живи и изпълнени с енергия.
Някъде по средата спряхме за по-дълга почивка. все пак умората си казва думата. Аз не съм се занимавал с какъвто и да е било спорт през последните няколко години, освен яко гребане на лъжица в паница, но все пак издържах някак си. Наблизо имаше и надвиснала над реката скала, може би към три метра висока, от която можеш да скочиш в реката и да додрапаш обратно към лодката. В началото имах известни съмнения дали да скачам, но след като всички момичета се изредиха, се престраших и аз. И не съжалих – беше страхотно! Малко по-надолу по реката си обърнахме самички лодката. Иначе какъв рафтинг е, ако не си се обърнал?
После се стига до една част, където се излиза от реката, лодките се натоварват на бусовете, а ние вървим пеша около стотина-двеста метра, пропускайки по този начин Казана – особено опасен участък, където доста хора били загинали. Дори и опитните гребци с канута не минавали оттам, защото било въпрос на късмет да оцелееш, колкото и да си добър.
Спуснахме се още надолу по реката и минахме покрай ханчетата, откъдето започна всичко. Там поздравихме хората, гледащи ни с любопитство отгоре, с мощно „Ау! Ау! Ау!“, както повелява традицията. След още километър-два и стигнахме до крайната точка, където се натоварихме на бусчетата и се върнахме обратно. И така свърши всичко.
Има също и фотограф, който после продава компакт диск със снимки за 30 лева. Ние бяхме четирима, така че ни излезе по седем и половина лева на човек. Лесно се урежда някой от компанията да снима, както беше и в нашия случай. Ние се пуснахме само мъжете, а дамите решиха, че не искат да се мокрят и следваха с колата бусовете, които спираха на удобни за снимане места.
Цялото удоволствие ни отне един следобед време и 40 лева на човек. Заслужава си!
Оползотворихме максимално почивните дни, 24-27 май, като се размотавахме и трите дена из Врачанския балкан. Всеки ден метеоролозите се кълняха, че ще има проливни дъждове с гръмотевици и всеки ден времето беше ясно и слънчево чак до вечерта. Случваше се да има и облаци, но не и дъжд – голям късмет извадихме! Не че не е валяло в областта, просто някак си все ни се разминаваше. Обаче други си го отнесоха – ето, например, горната снимка е от Околчица и се вижда как на някой там долу яко му вали на главата. А при нас, кацнали горе на върха, си беше сухичко.
Или така се казва областта, намираща се в югозападната част на Перник, където е и крепостта Кракра. Дотам се стига по улица Кракра, после вдясно по Средец и по някое време към края на улицата се свива вляво и се излиза на крепостта. Там беше и последната засега сбирка на клуб Ситроен, на която присъствах за първи път. За мое учудване народ почти нямаше, а мястото е доста удобно за пикници и други обществени прояви свързани с ядене, пиене, фризби и спане на сянка. От самата крепост почти нищо не е останало, само основите се виждат, но поне има хубава гледка към град Перник.
Като оставим обикалянето на крепостта, което не отне много време, сбирката на клуба се сведе до пиене на бира, ядене на кюфтета, лафене и излежаване на сянка. Всичко това под звуците на як музикален съпровод – Епизод, Контрол, Милена и други хубави български групи. Знаят как да се веселят в този клуб Ситроен и това си е. Следващият път пак ще съм на линия, ако още карам Ситроен.
Най-сетне съм си у нас с чаша горещо кафе в ръце. Париж е страхотен град. Няколко дена са крайно недостатъчно да се видят дори и най-известните неща. Може би месец ще е достатъчен, но не по-малко. Сигурно съм навървял няколко десетки колометра пеша и поне няколкостотин още с метро. И пак останаха толкова много интересни места непосетени. Следващият път – повече.
Ходихме миналата събота в музея „Земята и Хората“, където имаше изложба на екзотични животни. Името е малко пресилено, защото изложбата се състоеше от няколко змии, една тарантула, един хамелеон, едни хлебарки и две игуани, т.е. нямаше много за гледане. За сметка на това щракането с фотоапарати беше разрешено и всеки можеше да се снима с едната игуана или с един от питоните. Входната такса също беше символична, така че в крайна сметка бих казал, че изложбата си заслужаваше.
Ето и малко снимки. Read the rest of this entry »
Онзи ден решихме да отскочим в Гърция за един следобед. Оказа се, че е много лесно, особено с кола, както бяхме ние. На границата нямаше никой, а и цялата процедура беше крайно опростена – минаваш, показваш си личната карта и си готов. Веднага след това обаче се нанизваш на път в ремонт и караш ту в едната лента, ту в другата. И една жигула отпред с благоевградски номер, която да бави движението. Добре че нашата цел беше едно градче на двайсетина километра от границата та стигнахме бързо.
Личното ми впечатление от гърците беше, че са много, много гостоприемни и дружелюбни. То не бяха прегръдки, целувки, пожелания, стискания и „Христос анесте“, което значи „Христос возскресе“ на гръцки. Нали беше Великден. Почерпиха ни с домашен ликьор правен от дренки и с миризма на карамфил. На мен страшно ми хареса. После седнахме на едно заведение с изглед към местния язовир за по кафе. Беше много чисто и поддържано и гледката беше супер.
И настана време за Ядене с главно „Я“. На масата, сложена в двора под огромно дърво с дебела сянка, имаше ядене и пиене в изобилие. Някои от ястията бяха леко странни. Например пържените картофи бяха с лимон и леко възкисели. Дробсърмата също беше жълтеникава и на външен вид приличаше на ориз в китайски ресторант. Имаше и печени парчета свински дроб омотани с черва. Изглеждаха вкусно, но аз не се престраших да ги пробвам. Кюфтетата бяха от телешко мляно месо и като ги докоснеш се разпадаха, а не като нашите с нож да ги режеш. Маслините бяха горчиви, а не както са по магазините у нас. Това било защото са домашни и не са обработвани по специален начин, а само изкиснати с вода и сол. Явно по магазините им махат някак си горчивия вкус, но на мен така май по ми харесаха. Всичко беше много, много, ама много вкусно!
Наистина изкарахме си прекрасно. Ако се отвори възможност, пак отивам 
Read the rest of this entry »
Досега винаги като съм летял за някъде със самолет, някой друг се е грижил за билетите. Скоро обаче ще пътувам за Париж за няколко дена и трябваше да се оправям сам с голямата мистерия наречена „покупка на самолетни билети“. Бидейки в крак с новото време се разтърсих из интернет за да си купя отнякъде онлайн. Първото затруднение беше, че на много места пише цената на билета без летищни такси, които са си сериозна сума. Рекламират примерно двупосочен билет за 250лв, а отдолу си пише такси за поне още толкова. След кратко проучване се спрях на България Ер (Bulgaria Air). Там всички такси са включени в цената и може би единственият недостатък е, че трудно си намираш изгоден полет. Аз понеже имам избор и мога да си тръгна и да се върна когато си поискам и падна голямо кликане. Идеята е, че казваш дата на тръгване и дата на връщане и то ти вади полетите и цените. Самите цени за двупосочен билет икономична класа варираха драстично – от малко под 500лв до над 1000лв в зависимост от датите на тръгване и връщане.
Купуването на билет от сайта на България Ер е много лесно. Изисква се само кредитна карта (Visa, Mastercard или Eurocard) и номер на лична карта. Резервацията се прави веднага, самото плащане е автоматично и до седмица по-късно. Това дава достатъчно време ако се наложи да се откаже или премести полета като това вече става на място в офиса на фирмата. За да се качиш на самолета ти трябва само и единствено лична карта. Никакви билети, които да загубиш някъде. Никакво разкарване до офиси или туристически агенции. Просто си отиваш на сайта, купуваш си билета и летиш с личната си карта. Супер!
Аз понеже всичко това не го знаех и пробвах да звънна на телефона за интернет резервации да разпитам кое и как. Звънях два дена без никой да се обади. Звънях на телефоните на касата, пак никой не вдигна. Днес се вдигнах до офиса им на летището и преди да изляза от колата реших пак да звънна. За моя изненада този път ми отговориха. Може пък да са имали проблем с телефоните.