Преди няколко дена съвсем случайно се срещнах с Пейо. От него разбрах, че той организира конкурс за кратък разказ на тема “Оставката на министъра”. Мен хич ме няма в писането, но точно тогава бях гледал Michael Clayton. Самият филм не ме впечатли особено, но се сетих, че монолога в началото е доста подходящ за така зададената тема. Ако не друго, поне дава един доста по-странен поглед към нещата. Нямам никаква представа дали цялото ми начинание влиза в рамките на конкурса, но не това е важното. Важна е идеята 🙂

_Сергей. Скъпи Сергей. Разбира се, че си ти. Към кой друг да се обърна? На кой друг бих разчитал? Аз… аз знам, че не е удобен момент, но само искам да ти кажа, че… изчакай, само изчакай и ме изслушай, защото това не е поредната случка или издънка, ами… Моля те, Сергей. Моля те! Повярвай ми, това не е лудост, аз не съм побъркан.

Преди две седмици излизам от сградата на Министерството. Пресичам улицата, отсреща ме чака колата. Имам точно 26 минути да стигна до летището. Говоря нещо на колежката, която подтичва до мен и драска трескаво в тефтера си. Изведнъж тя започва да пищи и аз осъзнавам, че стоя по средата на улицата, светофарът е червен, стена от автомобили се е засилила към мен и аз… аз замръзвам, не мога да се движа. Изпълва ме странното чувство, че целият съм покрит с нещо, с някакъв странен слой. Това нещо е в косата ми, по лицето ми. То е като слуз, като маска, като… и аз си помислих, че, Господи, аз знам какво е това, това е нещо като вътреутробна, ембрионална течност. Обвит съм в плацента, излюпил съм се от пашкула, преродил съм се. Но после чувам този трафик, клаксоните, виковете и си мисля, че не, не, дай отначало, това не е прераждане, това е някаква замаяна илюзия за пречистване, която се случва точно преди да умреш. После осъзнавам, че не, не е това, това е напълно погрешно, защото поглеждам назад към сградата и виждам всичко кристално ясно. Аз, аз… аз осъзнах, Сергей, че не съм излязал от вратите на Министерството, през дверите на една от най-влиятелните институции, ами от задника на един организъм, чиято единствена цел е да изхвърля… отрова, отпадъци, необходими на едни по-големи, по-мощни организми за да разрушават живота, човечността. И че аз съм бил покрит с тази лайняна обвивка през по-голямата част живота си.

И знаеш ли какво направих? Поех дълбоко пречистваща глътка въздух и загърбих това усещане. Сложих го настрана. Казах си, че колкото и да е чисто, колкото и да е силно, колкото и истинско да е, то трябва да почака. Да му дойде времето. И сега, Сергей, времето дойде.

Подавам оставка.

Ами това е. Искам само да добавя, че написаното отгоре е литературна измислица, която по никакъв начин не отразява личното мнение на автора. Героите са измислени и всякаква прилика с действителни лица и събития е случайна.